Постинг
07.02.2025 07:40 -
Книга, която разкрива тайните на едно семейство и на едно общество
Книга, която разкрива тайните на едно семейство и на едно общество
От Клеър Берлински, 15/05/2022
Трудно е да се напише книга за инцест, която да не е нито гротескна, нито пошла, още повече, когато въпросното семейство е известно, богато и могъщо. Мемоарите на Камил Кушнер (https://www.nytimes.com/…/euro…/kouchner-duhamel-incest.html) са сензация във Франция с безмилостния си портрет на gauche caviar, социологическа класа с ясно идеологическо наследство. Освободена от воайорство и елегантно написана, „La Familia Grande“ е и художествен успех.
[бел. прев. - Във Франция думата „инцест“ се използва за обозначаване на сексуално насилие от роднини, включително тези, които не са кръвни.
Gauche caviar е френски термин за човек, който твърди, че е социалист, но живее по начин, който противоречи на социалистическите ценности.]
Книгата документира отношенията между доведения баща на Кушнер, политолога Оливие Дюамел (https://www.nytimes.com/…/europe/olivier-duhamel-france.html), и нейния брат-близнак. След публикуването на книгата, Дюамел бързо признава вината си. Ако давността на престъплението не беше изтекла, той щеше да бъде съден.
Но „La Familia Grande“ не разказва толкова за инцест, колкото за връзката между дъщеря и майка и разрушаването на едно семейство. Тя е от знатно семейство: самата Камил Кушнер е уважаван адвокат. Майка й, Евелин Писие, е пионер феминистка, която има връзка с Фидел Кастро; леля й Мари-Франс Писие е любимка на френското кино „Нова вълна“. Баща й, Бернар Кушнер, е известен хуманитарист, който е съосновател на „Лекари без граници“ и е служил като висококачествен министър в няколко френски правителства. А доведеният й баща Дюамел, е политик, професор по конституционно право и една от най-известните медийни фигури във Франция.
Книгата започва със смъртта на майка й. Сестрите Писие, Евелин и Мари-Франс, са жени с „удивителна сексуална арогантност“, казва авторката. Евелин учи дъщерите си да уринират в тревата, играе си с думи, с фройдистко приплъзване. Тя ненавижда домашното насилие. И двете почитат майка си, Паула, която открива Симон дьо Бовоар и бяга от брака си, поставяйки „ракета под буржоазните конвенции“.
Студентските протести от май 1968 г. предизвикват широк обществен отзвук. Тези протести, организирани от френски студенти, бързо се разпространяват извън академичните среди. Протестиращите се противопоставят на капитализма, консуматорството и империализма. Париж е бил залят от лозунги. Но истинската енергия на движението е произтичала от това, което може би е било основната му цел - сексуалното освобождение. На практика Франция е била културно консервативна, католическа, стеснена, йерархична и авторитарна. Хомосексуалността е била смятана за психично заболяване, а разводът за табу. Контролът върху сексуалното желание, според много протестиращи, е било инструмент за господство и наистина източник на агресия и алчност. Френската комунистическа партия симпатизира на стачкуващите работници, но осъжда студентите като буржоазни идиоти.
Бунтът в крайна сметка ще доведе до драматични промени във френския семеен живот - аборт, контрацепция, развод без вина, предбрачно съжителство, извънбрачни раждания. Някои от революционерите щели да отидат по-далеч. На тях им се струвало очевидно, че сексуалното освобождение трябва да започне от детството. През 1977 г. „Льо Монд“ публикува отворено писмо, подписано от видни интелектуалци, философи и психоаналитици, в подкрепа на декриминализирането на сексуалните отношения между възрастни и деца под 15-годишна възраст.
Бернар Кушнер го е подписал.
Кушнер дава на разказвача двойствен глас – на дете и на възрастен. (Преводът, направен от Адриана Хънтър, е тонално верен и често креативен, въпреки че на моменти Евелин губи част от искрата си.) Разбираме, че майката на Кушнер поставя „женската свобода“ над грижите за децата. Детегледачките се грижат за децата, докато възрастните си разменят съпрузите. Но Кушнер не изисква от нас да се възмущаваме от егоизма на майка й. Семейството й е подложено на завист от другите деца. „Всеки може да каже каквото мисли в дома ти. Ти си такава късметлийка… никога няма заповеди или наказания“.
В голямото имение в Прованс, където почиват, децата спят в общежития, облепени с плакати „Май’ 68“. „La familia grande“ е наименованието на пастрока й, което се е отнасяло за разширения клан от деца, доведени деца, осиновени деца и роднини, които се събирали всяко лято, за да се къпят голи в басейна на семейството. Въпреки че прякорът отдава почит на Кастро, като заглавие той напомня за мафиотския кодекс на омерта.
Кратките изречения и простичката диктовка на Кушнер извикват детска гледна точка; но ако прозата й е пестелива, тя не е детска. Всеки член на семейството е напълно обрисуван от нея, с изключение на нейния брат близнак. Той получава псевдоним, за да запази неприкосновеността на личния си живот; тя също, може би несъзнателно, е заличила личността му. Жените в книгата превъзхождат мъжете, а мъжете сякаш не са в състояние да ги надживеят. За дядо й знаем само, че е бил морасин и от гледна точка на семейните жени „копеле“. Той се самоубива. Бернард Кушнер, нейният баща, „никога не е бил наоколо. Раждането ми през 1975 г. не променя това. Нито пък на брат ми.“
Когато близнаците са на 6 години, Евелин напуска съпруга си. „Не мога да плача“, казва тя на децата си. „Аз съм много по-щастлива така.“ Когато брат й изразява тъга от раздялата, баба им ги оставя на тротоара и им казва да се приберат сами. „Няма начин да имам глупави деца или карикатури на деца. Разводът е свобода“.
Когато баща им се жени повторно, връзката на близнаците с него става още по-слаба. Харизматичният Дюамел е нетърпелив да изпълни копнежа на младата Камил за бащинска обич: „Вие сте моят живот, моят нов живот, този, който чаках, този, който исках. Вие сте моите деца и нещо повече“.
Въпреки че книгата е станала известна с обвинението си в инцест, тя е обвинение и в самоубийство. Втората част започва със смъртта на дядо й, разказана в същия стил. „Куршуми в главата, с револвер или пушка. Мисля, че е второто“.
Това също беше свобода. „Спри да го мислиш, той беше абсолютно свободен да се самоубие“, казва майка й.
Баба й, която е член на Асоциацията за правото да умреш с достойнство, има покъртителен ентусиазъм за доброволческа дейност. „Тя би заминала за Швейцария и би се върнала спокойна. Тя и внучката й се разхождат повече от час около басейна, и двете по долнища, с голи гърди. Моята ръка се промушва през нейната, ръцете ни се вкопчват зад сходните ни гърбове“. Говорят си за книги, гаджета и феминизъм. „Гордея се с оценките ти и вече се гордея с твоята свобода“, казва баба й.
Кушнер добавя: „Баба ми се самоуби скоро след това.“
Това е второто погребение в книгата – „войнствена, сърцераздирателна тълпа, дошла да отдаде почит на свободата на баба ми да се самоубие“. Самоубийството поставя майката на Камил под въздействието на алкохолна. Тя се напива сляпо всяка вечер: „Това не е за обсъждане. Това е моята свобода“.
Книгата е остро фокусиран портрет на едно привилегировано френско семейство от своята епоха, първо революционно, а след това буржоазно - сексуалните им нрави, жаждата им за власт и слава, съпътстващите ги вреди върху децата. Престъплението с брат й е обяснено в едно изречение: „Той започна да ме гали и после...“.
От този момент нататък гласът на разказвача започва да разбира какво означава това и книгата придобива аспекти на психологически трилър. Близнаците пазят тайната в продължение на години. Накрая, страхувайки се за безопасността на собствените си деца, задушени от „злото“ от вина и срам, те се доверяват на други членове на семейството си, за да предизвикат смесени реакции.
Книгата завършва с най-зрелия от всички гласове – този на закона. Камил Кушнер се обръща директно към доведения си баща, като рецитира текста на френския наказателен кодекс за инцеста. „Нека бъдем ясни по този въпрос“, пише тя:
„Член 222-31-1 от Наказателния кодекс гласи:
Изнасилването и сексуалното посегателство се класифицират като инцестни, когато са извършени от:
1) асцендент;
2) брат, сестра, чичо, леля, племенник или племенница;
3) или всяко друго лице, включително партньор или член на семейството, което има правен или фактически контрол върху жертвата.“
Превод на български - Страничката “Монтагю Кийн”
Източник: https://www.nytimes.com/2022/05/15/books/review/camille-kouchner-the-familia-grande.html
От Клеър Берлински, 15/05/2022
Трудно е да се напише книга за инцест, която да не е нито гротескна, нито пошла, още повече, когато въпросното семейство е известно, богато и могъщо. Мемоарите на Камил Кушнер (https://www.nytimes.com/…/euro…/kouchner-duhamel-incest.html) са сензация във Франция с безмилостния си портрет на gauche caviar, социологическа класа с ясно идеологическо наследство. Освободена от воайорство и елегантно написана, „La Familia Grande“ е и художествен успех.
[бел. прев. - Във Франция думата „инцест“ се използва за обозначаване на сексуално насилие от роднини, включително тези, които не са кръвни.
Gauche caviar е френски термин за човек, който твърди, че е социалист, но живее по начин, който противоречи на социалистическите ценности.]
Книгата документира отношенията между доведения баща на Кушнер, политолога Оливие Дюамел (https://www.nytimes.com/…/europe/olivier-duhamel-france.html), и нейния брат-близнак. След публикуването на книгата, Дюамел бързо признава вината си. Ако давността на престъплението не беше изтекла, той щеше да бъде съден.
Но „La Familia Grande“ не разказва толкова за инцест, колкото за връзката между дъщеря и майка и разрушаването на едно семейство. Тя е от знатно семейство: самата Камил Кушнер е уважаван адвокат. Майка й, Евелин Писие, е пионер феминистка, която има връзка с Фидел Кастро; леля й Мари-Франс Писие е любимка на френското кино „Нова вълна“. Баща й, Бернар Кушнер, е известен хуманитарист, който е съосновател на „Лекари без граници“ и е служил като висококачествен министър в няколко френски правителства. А доведеният й баща Дюамел, е политик, професор по конституционно право и една от най-известните медийни фигури във Франция.
Книгата започва със смъртта на майка й. Сестрите Писие, Евелин и Мари-Франс, са жени с „удивителна сексуална арогантност“, казва авторката. Евелин учи дъщерите си да уринират в тревата, играе си с думи, с фройдистко приплъзване. Тя ненавижда домашното насилие. И двете почитат майка си, Паула, която открива Симон дьо Бовоар и бяга от брака си, поставяйки „ракета под буржоазните конвенции“.
Студентските протести от май 1968 г. предизвикват широк обществен отзвук. Тези протести, организирани от френски студенти, бързо се разпространяват извън академичните среди. Протестиращите се противопоставят на капитализма, консуматорството и империализма. Париж е бил залят от лозунги. Но истинската енергия на движението е произтичала от това, което може би е било основната му цел - сексуалното освобождение. На практика Франция е била културно консервативна, католическа, стеснена, йерархична и авторитарна. Хомосексуалността е била смятана за психично заболяване, а разводът за табу. Контролът върху сексуалното желание, според много протестиращи, е било инструмент за господство и наистина източник на агресия и алчност. Френската комунистическа партия симпатизира на стачкуващите работници, но осъжда студентите като буржоазни идиоти.
Бунтът в крайна сметка ще доведе до драматични промени във френския семеен живот - аборт, контрацепция, развод без вина, предбрачно съжителство, извънбрачни раждания. Някои от революционерите щели да отидат по-далеч. На тях им се струвало очевидно, че сексуалното освобождение трябва да започне от детството. През 1977 г. „Льо Монд“ публикува отворено писмо, подписано от видни интелектуалци, философи и психоаналитици, в подкрепа на декриминализирането на сексуалните отношения между възрастни и деца под 15-годишна възраст.
Бернар Кушнер го е подписал.
Кушнер дава на разказвача двойствен глас – на дете и на възрастен. (Преводът, направен от Адриана Хънтър, е тонално верен и често креативен, въпреки че на моменти Евелин губи част от искрата си.) Разбираме, че майката на Кушнер поставя „женската свобода“ над грижите за децата. Детегледачките се грижат за децата, докато възрастните си разменят съпрузите. Но Кушнер не изисква от нас да се възмущаваме от егоизма на майка й. Семейството й е подложено на завист от другите деца. „Всеки може да каже каквото мисли в дома ти. Ти си такава късметлийка… никога няма заповеди или наказания“.
В голямото имение в Прованс, където почиват, децата спят в общежития, облепени с плакати „Май’ 68“. „La familia grande“ е наименованието на пастрока й, което се е отнасяло за разширения клан от деца, доведени деца, осиновени деца и роднини, които се събирали всяко лято, за да се къпят голи в басейна на семейството. Въпреки че прякорът отдава почит на Кастро, като заглавие той напомня за мафиотския кодекс на омерта.
Кратките изречения и простичката диктовка на Кушнер извикват детска гледна точка; но ако прозата й е пестелива, тя не е детска. Всеки член на семейството е напълно обрисуван от нея, с изключение на нейния брат близнак. Той получава псевдоним, за да запази неприкосновеността на личния си живот; тя също, може би несъзнателно, е заличила личността му. Жените в книгата превъзхождат мъжете, а мъжете сякаш не са в състояние да ги надживеят. За дядо й знаем само, че е бил морасин и от гледна точка на семейните жени „копеле“. Той се самоубива. Бернард Кушнер, нейният баща, „никога не е бил наоколо. Раждането ми през 1975 г. не променя това. Нито пък на брат ми.“
Когато близнаците са на 6 години, Евелин напуска съпруга си. „Не мога да плача“, казва тя на децата си. „Аз съм много по-щастлива така.“ Когато брат й изразява тъга от раздялата, баба им ги оставя на тротоара и им казва да се приберат сами. „Няма начин да имам глупави деца или карикатури на деца. Разводът е свобода“.
Когато баща им се жени повторно, връзката на близнаците с него става още по-слаба. Харизматичният Дюамел е нетърпелив да изпълни копнежа на младата Камил за бащинска обич: „Вие сте моят живот, моят нов живот, този, който чаках, този, който исках. Вие сте моите деца и нещо повече“.
Въпреки че книгата е станала известна с обвинението си в инцест, тя е обвинение и в самоубийство. Втората част започва със смъртта на дядо й, разказана в същия стил. „Куршуми в главата, с револвер или пушка. Мисля, че е второто“.
Това също беше свобода. „Спри да го мислиш, той беше абсолютно свободен да се самоубие“, казва майка й.
Баба й, която е член на Асоциацията за правото да умреш с достойнство, има покъртителен ентусиазъм за доброволческа дейност. „Тя би заминала за Швейцария и би се върнала спокойна. Тя и внучката й се разхождат повече от час около басейна, и двете по долнища, с голи гърди. Моята ръка се промушва през нейната, ръцете ни се вкопчват зад сходните ни гърбове“. Говорят си за книги, гаджета и феминизъм. „Гордея се с оценките ти и вече се гордея с твоята свобода“, казва баба й.
Кушнер добавя: „Баба ми се самоуби скоро след това.“
Това е второто погребение в книгата – „войнствена, сърцераздирателна тълпа, дошла да отдаде почит на свободата на баба ми да се самоубие“. Самоубийството поставя майката на Камил под въздействието на алкохолна. Тя се напива сляпо всяка вечер: „Това не е за обсъждане. Това е моята свобода“.
Книгата е остро фокусиран портрет на едно привилегировано френско семейство от своята епоха, първо революционно, а след това буржоазно - сексуалните им нрави, жаждата им за власт и слава, съпътстващите ги вреди върху децата. Престъплението с брат й е обяснено в едно изречение: „Той започна да ме гали и после...“.
От този момент нататък гласът на разказвача започва да разбира какво означава това и книгата придобива аспекти на психологически трилър. Близнаците пазят тайната в продължение на години. Накрая, страхувайки се за безопасността на собствените си деца, задушени от „злото“ от вина и срам, те се доверяват на други членове на семейството си, за да предизвикат смесени реакции.
Книгата завършва с най-зрелия от всички гласове – този на закона. Камил Кушнер се обръща директно към доведения си баща, като рецитира текста на френския наказателен кодекс за инцеста. „Нека бъдем ясни по този въпрос“, пише тя:
„Член 222-31-1 от Наказателния кодекс гласи:
Изнасилването и сексуалното посегателство се класифицират като инцестни, когато са извършени от:
1) асцендент;
2) брат, сестра, чичо, леля, племенник или племенница;
3) или всяко друго лице, включително партньор или член на семейството, което има правен или фактически контрол върху жертвата.“
Превод на български - Страничката “Монтагю Кийн”
Източник: https://www.nytimes.com/2022/05/15/books/review/camille-kouchner-the-familia-grande.html
Няма коментари
